Очаква ни една помия, от изгубени и осакатени младежи, за която всъщност вина имат ръковидителите на държавата не само след 89-та, ами и преди нея (все пак не сме получили такива ръководители изведнъж, а те са израстнали в предшестващата система). Това ще са хора нещастни, завистливи, ядосани на всичко и всеки, предразположени към най-различни наркомании, и едновременно тласкани наляво и надясно в огромния океан наречен живот, спрямо това, в която посока ще задуха вятъра.
Но вината не носят само ръководителите, ами и възпитателите, училищата, семействата, и най-вече народопсихологията на целия ни народ, която за жалост, все още не е еволюирала по-високо от нивото на другите експлоатиращи режими, с лицермната маска на демокрацията (и с единствената разлика между двете системи, изразяваща се в материалното равнище).
Защо и кой заглушава истината за това, което става около и със нас, защо тези които могат, не се борят за промяна, и защо тези които чуват истината, избират да не реагират, а продължават по погрешните си начини?
Можем ли ние, които сме живи и имаме глас в момента, и виждаме лошото и прогнилото на тази система и начин на живот, да пробудим, даже и да спасим тези около нас, от не само едно деструктивно настояще, ами и от неизбежната катастрофа в бъдеще, или и ние ще бъдем изкушени все от нещо (някаква облага или цена), за да продължим съществуването си в една безплодна система, и в една погрешно изградена общност и държава?
Как да покажем на богатия зависимостта му от богатството, тъй че да осъзнае зависимостта си от него, като то му дава известна свобода на действие, власт и наслада – все неща за които някой плаща и някой страда? Как да го откажем да живее по този начин, за да се отададе на по-висок смисъл на съществуване, когато самата му природа ще го накара да се противопостави срещу подобна промяна?
Как да обясним на бедния и неовластения, че богатството и властта развалят човека? Как да го откажем от алчност или користолюбие. И как да убедим хората да постъпват справедливо, когато са изкушени да получат облага, извършвайки подлост?
Общия отговор би бил – промяна на начина на мислене, а конкретния – индивидуален за всекиго. Само след изобличаване на фалшивото, един ум може да види пред себе си избора да избира между две неща: старите идоли и начини, или справедливия, но труден път, на собствената си еволюция. Изборът на всеки, е и избор за всички. Защото всеки човек е част от човечеството, и всеки избор е и избор за съдбата на човечеството.
Пада тихо-тихо капка тишина,
последен повик в гарата на самота
цигара пада, но без звук в мъглата,
силует отдалечава се, потегля влака.
Върви, иди натам и не се връщай!
Мълчи, сърце, назад не се обръщай!
Този влак замина и всичко ценно също
и да чуеш топли думи веч е твърде късно.
И чак сега слепите ми очи прогледнаха…
И огледах се с ужас около себе си, и с пълнота.
Огледах се с това, което остана през годините в сърцето
и потресен видях в пълната им сила страданието и несправедливостта,
техния огромен царствен трон, изграден върху раменете и костите на клетия, търпящ и унизен народ…
И почувствах огромна мъка, и се усетих стар.
Колко ли сила трябва да имат тези рамене за да могат все още да крепят, да бутат, тяглят и носят трона на своето собствено страдание?
Умирам ли?
Душата ми се ражда и умира с всеки ред,
а обкръжението се чуди кой да “тури” по-отпред.
Глупци!
Но те не са виновни…
Слепци!
Вина ли носят… или окови?
И за хитреци се имат!
А след тях и нови, нови…
Но глупец ли е тоз що дето с тях ще спори?
И мъдрец ли е самоубиеца, дето истина ще им предложи?
…И който те ще отрекат и изгонят…
унищожат, отровят…
убият, заровят…
към избавлението на гробът?
Моя вечно-нараняваща любов,
ето – търся те отново…
Първо бе пожар в сърцето,
сетне… тежест и олово
и мъка търсеща, пулсираща, раздираща;
…
Колко пъти нужно бе ни питам
да си прощаваме един на друг
и в тез пустини сам да скитам
присъда щом удари тежкий чук
Колко силен бях, когат’ потеглях пак към тебе,
толкоз слаб се чувствах щом оставах сам под небе,
И колко отчаяние, дъна на кладенци аз вкусих
толкоз пъти в надежда тез проклети спомени прокудих
…
Моя вечно-нараняваща любов,
ето, търся те отново,
но до вчера ако бях на все готов,
то днес да кажа това не мога
Бъди свободна, както усещам че желаеш
живей, усмихвай се и пей
и бъди щастлива, та дори в онзи миг,
в който някой друг кат мен в тебе ще познаеш
О, земя златна!
О, спокойна, сенчеста гора!
Разходката е тъй приятна,
сред свещения дъх на дома!
О, земя голема!
Ти си щедро надарена
перла си в короната царствена,
и от Божа сила си благословена!
О, земя от слънце озарена,
дом вековен на целебни извори
от народи, племена си все лелена,
античен център на култура, бъднини!
Тежка бе с теб оназ раздела,
рана гнои в душата уморена,
честит е всеки що те е тебе опознал,
и що за тебе най-свидното е дал!
Че си ти една-едничка
и друга няма на света,
щастлив е тоя дето те обича,
преклон пред тебе – моя родна земя!
Странно нещо е тишината,
дарява тя с глас душата,
и хем ти драго – хем пък не,
припомняш си звука на свойто собствено сърце
И тъгата там във края
се ражда силна и велика
и узнаваш значението накрая
какво е истински да се обича
Да тъгуваш ли по отминали другари
виж колко тих живота те завари
времето едва ли някога ще ни пожали
надеждите едва разлистили слана попари.
…и така с години, преглъщаш истини горчиви
и мислиш над това – глупак ли бе, или… да
Прелестта ти носи само самота
вятъра ще почне отдалеко песента
навън ли, мила, се намира есента,
навън ли, или в моята душа?
Той седеше в празнотата на стаята, държейки поредната цигара, вдишвайки жадно от отровния дим. До него, в пепелника се бяха натрупали прекалено много угарки, за да тръгне някои изобщо и да ги брои. Помещението беше силно задимено, прозореца – леко отворен.
Тъмнината се спускаше неусетно над болния и загиващ бавно от рак град, а в стаята се виждаше само смътен силует и червено-жълтата точка, а след това и неминуемото издишване на сивата субстанция. Винаги правеше така, когато трябваше да премисли събитията и да вземе най-доброто решение. И така беше с часове…
Костюмът, в който беше облечен, се беше измачкал (което той намираше за забавно, макар целия лукс и комфорт, който можеше да си позволи, той все още играеше непопулярната игра на достойнство с живота, и му се надсмиваше чрез евтиния и склонен към измачкване костюм), но това не го интересуваше за момента.
Толкова много варианти, толкова много решения, толкова много начини. Красивото на партията на живота, се състоеше в умението на този мъж да бъде достоен противник, но това (както и много други ценни умения) беше постигнато на цената на много огорчения и загуби, които бе запазил достояние за себе си, и които му бяха послужили като ценни уроци, над които бе размишлявал дълго и задълбочено.
Беше надживял фазата, в която имаше нужда да се изтъкне, грешката на толкова много “късметлии” и “новобранци”, които само показваха колкото недостойни са те за притежанията си, и които скоро им биваха отнемани или от себеподобни и/или по-способни от тях, или пък от старите лисици, които искаха да им предадат този полезен урок на смиреност (и същевременно да докажат на себе си, че още ги бива, а и че за тях тези правила принципно вече не важат). Мъжът беше разбрал грешката на възгордяването, и я беше поправил отдавна. Загубата му, за разлика от онези, с които беше приближен тогава, го беше амбицирала още повече – а тях, като всички слаби характери, разколебала, завинаги…
Да, помнеше урока от възгордяването. Но не това го вълнуваше в момента. За него бяха по-важни резултатите, реализирането на неговите планове, постигането на замислите му. Той вярваше, че това, което върши е правилно, че е за общото благо, и беше готов, ако е необходимо, да се принесе във жертва на каузата си, както всички велики мъже са правили, когато е трябвало. Моментът на решение скоро щеше да дойде…
Мъжът изтръска цигарата в пепелника и продължи да гледа замислено през прозореца, без да вижда нищо, концентриран над мисловната дейност.
Беше се научил да живее в главата си, да пази мислите си и мненията си, предимно за себе си. Той знаеше, че това е елемент на интровертството, което ако характера му беше мекушав и плах, щеше да го постави в умишлена изолация и неудобна позиция, впредвид естеството на неговата работа, затова беше развил до краен предел умението да действа, когато се налага. По този начин се предпазваше от редица фактори, всички от които слабости, и някои от които притежание на характера му.
Беше се научил да се владее. И това не беше лесно, нужно бе човек да си е изградил философия, която да неутрализира емоционалните изблици, които неминуемо излизаха на повърхността при по-злощастните моменти, и пречеха на рационалната мисъл. Това също му бе отнело време и усилие, и е излишно да изтъквам важността, която заема като умение, и плюсовете, които носи със себе си.
За щастлие обаче, както би отбелязал мъжът, такива лоши моменти вече бяха рядкост, особено сега, когато важен елемент от плана беше изпълнен успешно, и даваше предпоставка за по-добри позиции, а от там и по-голям обхват на действие, налагащо по-широко и задълбочено премисляне на вариантите, с оглед на първоначалния замисъл.
Но и много беше заложено на карта тук, защото ходът, беше малко по-рискован, от колкото обикновено се случваше.
И въпреки това, мъжът бе направил пресметнат риск, и вярваше в успеха на маневрата. Внимателната подготовка, почти винаги гарантираше резултат, а мъжът се беше научил отдавна да подрежда събитията в своя полза по най-умел начин.
Зениците му се разшириха леко, признак че е стигнал до една добра идея, която би могъл да използва като решение. Щеше да съпостави двете най-добри идеи, след като внимателно отстранеше погрешните и несполучливите такива, и щеше да направи простата аритметика на плюсове и минуси, на действие във времето, и накрая щеше да стигне до избор.
Двете идеи най-накрая изпъкнаха сред множеството, и беше видно, че една от тях щеше да бъде избраната, а другата – ненужната. Мъжът запали нова цигара, видимо разведрен и тънка усмивка на задоволство се прокрадна по лицето му.
В рискования си план, трябваше да има нещо, което да му придава стабилност. И понеже двете идеи бяха почти противоположни, той беше изправен пред изкушение. От една страна, можеше да избере по-рискованата и по-лукративна идея, но това би му коствало повече, ако планът пропаднеше. От друга страна дългосрочния вариант на действие му докарваше елемента на стабилност, но цената беше по-малкото стратегическо преимущество и желана печалба.
Мъжът пое дълбоко от цигарения дим и сбръчка чело. Решението щеше да бъде тежко. Изборът – съдбоносен. От една страна, нетърпението му нашепваше, че е време за действие, от друга – търпеливостта – че е по-изгодно да не рискува. Мисленно претегляше опциите няколко минути, когато изведнъж широка усмивка озари лицето му. Едната идея вече беше отпаднала.
Спокойствието се разля по напрегнатите му рамене, след което извади още една цигара, и се отпусна в удобното кресло. Изкушението беше голямо, но цената на плана беше по-голяма. Дългосрочния вариант, капацитета му да понесе страданието от лишението и да отговори с “НЕ” на изкушението, както и самата цел на плана бяха за него по-скъпи, и не трябваше да бъдат поставяни в излишна опасност. Решението бе явно.
Мъжът продължаваше да се усмихва на себе си, когато изведнъж се чу силен трясък и в апартамента нахлуха въоражени мъже, които го наобиколиха за секунди, насочиха оръжия към него, и изкрещяха команда да падне на земята. Мъжът, противно на очакванията, въобще не изглеждаше смутен – напротив. Усмивката му не изчезваше от лицето, а само след миг се засмя доволно над ситуацията, и загаси спокойно цигарата. Всичко вървеше точно по план…
Облаците се носят над земя изпълнена с грях.
Всичката красота е измамна.
Краят идва само с избавлението на дъжда.
Докато нуждата е неясна, очите ще бъдат слепи.
Прости ни за всички пропуснати възможности…
Да изливам ли отрова до край,
върху белия лист,
ах, адът е рай,
и раят е ад,
когато живееш ти дълго
живот на глупак.
Отся ли ги какви са най-сетне?
готов ли си етикета всеки от тях да ти лепне?
Победата в сърцето е само начало,
а дали ще издържи таз победа…?
Ти си обещаваш, непреклонен, злочест
защото си сляп за мрачната вест.
Колко втори шансове раздаде,
колко много научи от болка, страдание:
каква е цената да бъдеш човек,
сред демони, паднали, изоставили лек,
за душа и сърце,
предпочели огньове пред мирно небе
…
и ти пак не се движиш… не избираш посока,
стоиш, и държиш, сам там на обида жестока,
и чакаш промяна у тях, не напуща те вяра
че ще победи у тях човека… човека – а не звяра.
След хиляди изчисления и опити, мечтата на човечеството се сбъдна – първата в света машина на времето беше факт, и без никаква скромност ще заявя, че аз, Константин Савов, съм човека, който направи всичко това възможно.
Искам да уточня някои въпроси относно националността на творението ми, преди върху него (и моята скромна личност) не бъде забучен флагът на американското знаме. Страната си, напуснах по необходимост, и разбира се отдадох своя гении на онази държава, която плати най-много за него, и (разбира се) притежаваше най-добри изгледи да осъществи бляна ми. Обичам родината си, но не един сънародник ще ме разбере, когато му кажа, че за нея аз цял живот сякаш бях мъртъв. Нищо, скоро ще променя този факт от миналото…завинаги.
Разбира се, финансирането на моите идеи беше най-огромния проблем, защото идеите бол, но ако нямаш средствата да ги осъществиш, можеш или да ги предадеш на някой друг (който ще ти обере лаврите ако късмета му проработи) или пък… те ще си умрат с теб, останали само като идеи (и голяма работа, сякаш нищо не е било) Когато хората чуят с какво се занимава учен като мен, първо се питат дали съм с всичкия си. Вярно е, ние учените сме и доста неугледни (поне повечето), защото нямаме време да се занимаваме с такива тривиални неща като външен вид, но повярвайте ми, много ни е грижа за добрата ни репутация на УЧЕНИ хора. Простолюдието не знае, че съзнанието ни непрестанно работи над даден проблем, че ние винаги пътуваме в света на нашите идеи, а те ни зареждат, те са двигателя, които ни изтласква напред, по релсите на прогреса.
Каква бе моята мотивация да работя толкова дълго върху до скоро невъзможната цел ли? Не, зная разбира се, че капка не ви интересува и искате най-после да ви обясня как стигнах до своето откритие, и как накарах машината да проработи. Но първо наистина ще ви разкажа за мотивацията си: вярата в успеха, вярата в науката и в собствените възможности. Вяра, вяра и единствено силна, твърда, непоколебима вяра ме държа по пътя към тази най-важна цел във Вселената – контрола над времето. Е, нека стигнем и до същественото, а именно – как стигнах до тук. Всъщност, през моите очи е много просто, но се съмнявам че повечето от вас дори имат капицетата да осмислят дори на кратко формулирано обяснение, но нека…
Времето, драги, е като стрела. Някои ограничени умове, вярваха до скоро, че тази стрела „лети“ само в една посока, т.е. че пътуването назад във времето е невъзможно, че то може да се извършва само напред, и от момента на откриване на пространственовремевото пътуване (т.е. машината). Времето може да се връща назад, но енергията която е необходима, скоростта с която ротаторите трябва да се въртят около сферичното полукълбо, както и цялата тази задача (сама по себе си) е огромна по мащаби. Можете да видите, че цялата машина, представлява 80% енергиен източник, 20% апаратура, и 100% човешки гении. Десет ядрени реактора от последно поколение, задвижват три огромни сферични ротатора и целия сферичен комплекс; ротаторите от своя страна, се въртят около сферичния комплекс, за да създадат условията, необходими за пътуване във времето. Остатъка, от нещата в комплекса, са разбира се офиси, склад с провизии, няколко апартамента за пътуващите, зелена стая, компютърна зала, оръжеен склад (военните им допадна идеята, комплекса да не може да попадне във вражески ръце и да бъде използван срещу нас), стая оборудвана с медицинска апаратура и провизии и тн.
Машината ще пренесе всяка материя, която се намира вътре в сферичното тяло, във всяка дата (минала или бъдеща), стига да са въведени правилните координати, да е налична необходимата енергия (в нашия случай ядрена) и разбира се, необходимото желание за това. За да пътуваш напред, най-просто трябва да увеличиш скоростта на въртене на ротаторите, а за да пътуваш назад (по-трудната и по-енергийно скъпа задача), трябва да извършиш едно „пропадане“ във времевите пластове. Наистина е просто, стига да сте човека, зад бутона, разбира се.
Трудовете ми и изчисленията си съм базирал, разбира се, на работата на редица големи учени и умове, които са се бъхтели върху този въпрос (и то неуспешно) преди мен, и върху чийто кости съм стъпил, за да ви представя само след няколко минути, осъществяването на своя грандиозен план.
Само идиот би си помислил, че след като е изобретил машина на времето, правителството, армията, световните агентурни мрежи и шпионски организации, въобще всеки индивид, няма да се нахвърли и да нападне, само и само да се докопа до неограничената власт, защото приятели, какво представлява тази машина освен неограничената власт над човечеството от тук нататък, во век и веков?
И човек наистина трябва да е пълен идиот да изобрети такова устройство само и само то да попадне в ръцете на някои друг. Тук започва моя грандиозен план, за това как ше променя човечеството. Всички тези инсектиди, които виждате около мене, цялата тази паплач и измет, която се е мъчила по пътя на еволюцията да създаде същество, идентично на моя гении, вече е ненужно, защото е изпълнилно целта си. След минута всички тези псевдо-учени, политици, военни, до крак алчни и развалени хора, ще бъдат изтребени и целия сферичен комплекс, ще се премести от 2012 в 1924 година, където ще премахна първата цел от стратегията за формиране на ново човечество – Адолф Хитлер. Някои биха попитали защо не се върна по-назад от 24-та, например в средните векове. На тези въпроси ще отговоря с въпроси: А вие бихте ли работили с диваци? С диктаторите на Католическата църква? С тамплиери, кръстоносци, религиозни фанатици? С неузрели човешки умове, за идеите, които искате да прокарате? Така си и мислех…
В своите изследвания, и въобще, в житейския ми път, съм стигнал до заключението, че хората са предимно низши същества, задвижвани и робуващи на низши чувства и подбуди, или на огромни илюзии и самозаблуди. Човечеството е било неосъзнато от хилядолетия, и само малцина са знаели каква е истинската му природа, виждали са я, и са я използвали за постигане на користните си цели. Ето тук, е разликата между нас: аз ще използвам цялата власт, за да залича човешкото минало, такова каквото е познато до днес, и чрез нея, ще пречупя злото у човека, ще прекратя войните и глада, мизерията и страха, за да създам едно по-добро, по-рационално, по-човешко общество, такова каквото е било в главите само на Великите преди мене. Цялото това нещо, ще започне след по-малко от минута.
Вие, сигурно няма да съществувате в този Нов свят, няма дори и как да разберете за героизма на едно такова велико начинание, но ако можехте, и знаехте истинските ми подбуди, нима нямаше да се съгласите с мен? Нима нямаше да изберете собствената си смърт за благото на човечеството и един по-добър свят?
Тридесет секунди…
Вижте ги, всички тези алчни и развалени хора. Мислят си че това ще е тестът на машината, който ще ни отведе само двадесет и четири часа назад (вчера), а сетне ще ми я вземат. Глупаци. Сбогом човешка глупост, сбогом човешки грешки недостатъци.
Двадесет…
Вече съм зад защитната преграда, и остава само да натисна бутонът, който ще изпусне смъртоносния газ, който ще ме лиши от низши същества и ще ме изпрати към новото човешкото бъдеще!
Пет…
Не, не мога да се удържам вече, искам да се изсмея и да им кажа всичко. Искам да знаят, че света им ще загине, и че аз ще съм този, който ще го е унищожил!
Четири…
И всеки един от тези първобитни хора, чиято ДНК тече във вените ми, тези селектирани необикновени индивиди, които са еволюирали, които са се биели, разкъсвали, плакали, страдали, жертвали, убивали, вървели, през вековете и хилядолетията, всички те, които са ми дали образа, смисъла, съществото, което съм в момента, всички те ще бъдат продължени, за да бъдат новото човечество.
Три…
… и те ще пребъдат, а всички низши видове, ще изчезнат, за да може завинаги да има едно ново човечество, което ще владее света около себе си…
Две…
Богове сред боговете, ние ще крачим като пълни господари, на съдбата и дните си, властелини на времето, непоколебими и всесилни, богоравни и всемогъщи, ние ще сътворим света по наш образи подобие…
Едно…
Ние, ще бъдем единствените които ще оцелеят и никой няма да може да ни спре…
Точно тук, сякаш от нищото пред мен се материализира човешко същество, което ме прониза право в гърдите. И в следващия момент видях, как всички тези хора измират, и цялата ми документация и открития биват изтрити, запалени и унищожени. Бях се свлякал на пода и гледах безпомощно към този ангел на съдбата, който се беше намесил, за да ме раздели от мечтата ми. Исках да попитам „защо“, но преди да успея, той се извърна, и в лицето му разпознах своето. И сякаш разбрах всичко… бях разрушил бъдещето и на двама ни, а вероятно и на цялото човечество, и сега отърсен от лудостта, той (аз?) идваше отново тук, където всичко е започнало, за да поправи(я) злината.
Моето „Аз“ от бъдещето се приближи и ме докосна (и усетих смъртта без дори да ми каже дума), и нашите същества бавно се разпаднаха на молекули и съставни частици, за да не остане от индивида ни нито следа във времето вчера, днес, утре и завинаги… сякаш никога нищо не е било!
Музо моя,
никога не съм те искал,
никога не съм те викал
…
Музо моя,
ти идваш само в тъмни дни
единствено когат сърце кърви
в рани гнойни, нежелани
ти от това не можеш.. или не искаш брани
Музо моя,
Що за дяволска игра
играеш ти с таз душа:
храниш се от болка и тъга
и идваш само в миг самота
Музо моя,
ако някой ми предложеше щастие за тебе
бих се съгласил без време
и от твойте прегръдки бих се освободил
и от нагли погледи не бих се вече крил
Музо моя,
но защо си само ти при мен сега
и защо понякога си толкоз тиха и добра:
хем да слушаш, хем да знаеш кои слова
сърце желае да излее върху листа на часа
(…)
Невинни, невинни почваме живота си
докато не пуснем лошото в сърцата си
и от раните се раждаш ти – детето
нежелана като мрака, но красива кат небето
А без теб дните се нижат, превалят, текат
думи бледнеят, ненамерили път,
и проклинам и чакам завръщане ново
да живея и умра поне за миг пак отново
Гори ярко,
това е твоята съдба
гори сърцето жарко
сред пространство тъмнина
Гори, изгаряй, нещастна моя душа
гори, напук, гори дори сега!
Но лети високо, по-далече от преди
дори крилата Слънцето да изгори.
Не, не искам никога да усетя
какво е да се гмурнеш в тишината
тази сила търси от къде е взета
смисълът е че гори отвътре, от душата
Гори, не искам никой да достигне
там където светлината е най-ярка
дори самия себе си да изгориш без име
гори, напред към съдбата си жарка!
